Дошъл един човек и се изплюл в лицето на Буда. Той бил много ядосан. Той бил брамин, а Буда говорел разни неща, заради които свещениците много се ядосвали. Буда си изтрил лицето и попитал човека:
         - Имаш ли още нещо да казваш? Ученикът му Ананда много се ядосал. Толкова се ядосал, че помолил Буда:
         - Само ми позволи да му дам да се разбере. Това е прекалено! Не мога да търпя такова нещо.
         Буда рекъл:
         - Но той не се изплю в моето лице. Това не е моето лице. И второ, просто го погледни! В какви огромни проблеми само е затънал - просто погледни този човек! Почувствай състрадание към него. Той иска да ми каже нещо, но думите са неадекватни. Това е и мой проблем, проблем за цял живот - и виждам, че и човекът е в същото положение. Бих искал да ви предам нещата, които съм разбрал, но не мога да ви ги предам, защото думите са неадекватни. Този човек е на същия хал: толкова е разгневен, че никоя дума не може да изрази гнева му - точно както аз съм в такава голяма любов, че никоя дума, никое действие не може да я изрази. Виждам трудността на този човек - само погледни!
         Буда вижда, Ананда също вижда. Буда просто събира фактуална памет, Ананда създава психологическа памет.
         Човекът не могъл да повярва на ушите си, на това което Буда казвал. Той бил много шокиран. Той си тръгнал, не могъл да спи цяла нощ, размишлявал, медитирал над това. Започнал да чувства голяма болка, започнал да чувства какво е направил. В сърцето му се отворила рана. Рано но другата сутрин той се втурнал към Буда, паднал в нозете му, целунал ги. А Буда казал на Ананда:
         - Виж, отново същият проблем! Сега той толкова много ми съчувства, че не може да говори с думи. Той докосва нозете ми. Човек е толкова безпомощен. Всичко, което е прекалено, не може да бъде изразено, не може да бъде предадено. Трябва да се намери някакъв жест, който да го символизира. Гледай!          А човекът започнал да плаче и казвал:
         - Прости ми, господине! Страшно много съжалявам! Беше пълна глупост от моя страна да те плюя, да плюя човек като теб.
         Буда рекъл:
         - Забрави за това! Човека, когото наплю, вече го няма, и човека, който плю, също го няма. Ти си нов, аз съм нов! Виж - това слънце, което изгрява е ново. Всичко е ново. Вчерашния ден вече го няма. Край с него! А как бих могъл да простя - защото ти въобще не си ме плюл.